ПРОЧЕТЕНО ОТНОВОИЛИ ЕДНО МНЕНИЕ Анита Коларова  за ФИЗИКА НА ТЪГАТА  от

ПРОЧЕТЕНО ОТНОВО

ИЛИ ЕДНО МНЕНИЕ

Анита Коларова  

за „ ФИЗИКА НА ТЪГАТА ”  от Георги Господинов

Националният дарителски фонд " 13 века България " стои зад тази премия, както и журито отпред с проф. Боян Биолчев. Книгата има към този момент три издания. Отличието допуска, че текстът е еманация на съвършенството в региона на жанра. Подозирам, че положителният PR си споделя думата, само че читателите надали дочитат " романа ". Освен ония, които Г.Г. назовава " нашите ". За мен остава подозрението, че има някой, който повече заслужава това отличие.

Скрупульозното заглавие

в което основните думи са физика и горест, би трябвало да подскаже, че ни следва почти  ф и з и ч е с к а  среща (потокът от фини частици, за който приказва Г.Г., забелязващ се в тъмнината на киносалоните пред прожекционния апарат) с възвишеното и поетично положение на индивида, присъщо на сензитивните души и на огромните поети, превръщащо се постоянно в тласък за творчество - тъгата.

Основателно читателят се насочва към текста в очакване на най-малко бегла аналогия с произведения от вида на " Страданията на младия Вертер " на Йохан Волфганг Гьоте, автобиографично четиво от направлението " Бурни устреми " (Sturm und Drang), разплаквало читатели от не едно потомство по целия свят. Или " Роден съм да пребивавам в самотност " на Франц Кафка.

Но, уви! Остава измамен. Тъгата не е главното положение на основния персонаж. Тя се оказва недостижимо възприятие, което той бърка с омразата и страха. Графическото изписване на думата няма нищо общо с действителността. Тя оставя привкус за... неконсумиран брак. Г.Г. я разчленява по законите на физиката на съставните й елементи, пробва се да я проучва в лабораторията на мозъка, само че колкото по-дълго тя ври на котлона като вегетарианска чорба, толкоз повече се изпарява, също по законите на физиката. Ако Г.Г. можеше да написа като ранния Виктор Пасков ( " Балада за Георг Хених " ), бих му повярвала. Но той не може, а и не е задължен. Пише, както знае.

В съпоставяне с " Естествен разказ "

където автобиографичното е несъмнено и където на читателя му писва да чете за истории, чийто фон е клозетът, тук тези неща са туширани. Книгата даже стартира многообещаващо, с... летящ старт.

Набелязана е забавна тематика: и з о с т а в е н о т о   д е т е, което би трябвало да е брат на разказвача, чийто знак е умиращият почтен минотавър, с който създателят се разпознава. Моженето му " да влиза в непознатата загадка ", проникването в кожата на личния му дядо, разтрояването на личността, множествената еднаквост:  дядо-баща-син ( " Аз сме! " ), нахвърлянето с едра четка на картини: реалност-фантазия, минало-съвремие, фрагментите от тайната родова хроника, обременена с грях, преплитането на няколко мита, закрилата на слабия (бегло допиране до Радичков), символиката на  п а н а и р а - място на  първото допиране до минотавъра (с тяло на човек, глава на бик), абсурдизмът - " помня в елементи цялата 1968 година " (годината на раждането на Г.Г., бел.авт.), " не си припомням нищо от годината, която сме в този момент ", опозициите: " постоянно съм бил роден! " - " постоянно съм бил мъртъв ", " Аз сме ", са за читателя едно очакване за комплицирана и дълбока оран в материята на философията и живота, в която хвърлените през пролетта с обич семена могат да дадат добър плод. Плод, който да насити гладните и жадните. Да останат сити от интелектуалния гуляй, от допира със сериозен български разказ на европейско ниво, роман-явление, разказ на годината! Е, хубаво е да си един от " тримата влъхви на модернизма " - Фр. Кафка, Дж. Джойс и М. Пруст, само че като не ти се удава... Поне да достигнеш един Георги Марков...

Лошо съединен пъзел

Уви, първото нещо, с което се сблъскваме и този път, както и в други текстове на Г.Г., е неналичието на  м о ж е н е т о  в романа като най-сложен книжовен род: басня, сюжетни линии и извеждането им, по-голям или по-малък брой настоящи лица в някакво развиване.  Това, което Бойко Пенчев назовава " солидна архитектура " (в. " Капитал ", 5 януари 2012 г.), е искрено неприятно съединен пъзел, напомнящ лабиринта на Минотавъра, от който няма излизане-развръзка. Но не е имало и завръзка, а в случай че я има, тя е небрежно пришита (бел.авт.).

За да оправдае неналичието на техника, а това се учи, само че с доста труд, Г.Г. е наслагал на стр.8 и 9 сентенциите: " Читателят е свободен да одобри тази книга като разказ " (Ъ. Хемингуей) и " Чистите жанрове не ме интересуват доста. Романът не е ариец. " (Гаустин. Роман и нищо).

Без да е расист, читателят не търси сурогати. Ако искаш да те назовават романист, напиши разказ!

С опрощение за военната терминология, ще подчертая  касетъчното, напомнящо касетъчните бомби (знаем кой и къде ги е използвал)  изложение. За него Г.Г. се сеща рядко. И от време на време е много комплициран от промяната на 1-во с 3-то лице, от ролята си на покупател и продавач на истории, неведнъж нямащи нищо общо с цялото. Съчувствам му, че е усложнен да събере и подреди пъзела, да докара нещата, които е почнал, до дъно. При него е цялостно с коридори, стаи, отклонения, бележници със описи, места за прекъсване. Той дълго злоупотребява с подправките, като смесва несъвместими неща, препъва се в себе си и своята емпатия, както татко му един път се препъва в прахосмукачката " Ракета ", руско произвеждане, несъмнено. Идва моментът, в който се вижда, че изпуска юздите и колесницата му почва да дрънчи по нервите. Тогава й пуска края.

Основна роля играе Списъкът…

...Четем описи на трофейни думи, на неща, които не стават за сбирки и които стават, на движимости, които е желателно да носи новобранецът при влизането в казармата, на градове, които наподобяват пусти в три следобяд, на наличните отговори на въпроса Как си, на изядените деца в старогръцката митология, на хотели, в които е нощувал...

Целият този баласт изсушава литературната плът, която се трансформира в литературщина. Много хартия е пожертвана за преразказването и тълкуването на старогръцките митове и легенди, за ориста на Минотавъра, този плод на противоестествената пристрастеност: " Аз съм Минотавъра и не съм свиреп "! - кълне се Г.Г., като хем признава, хем не признава мита, съгласно който Минотавърът изяждал на всеки 9 години по 7 младежи и девойки. Но с изключение на Минотавър, той е още охлюв (в стомаха на страдащия от язва дядо), и Богът мравка, и изоставено дете... И продължава: " Не знам за какво съм заключен, нямам виновност ". А не се ли е самозаключил в измисления лабиринт на някакво съчинено " ограбено " детство, когато имунизациите, правени през 60-те, са оставяли белези, когато съучениците му всеобщо рисували по портретите в учебниците, и то върху чий портрет най-вече? На Ботев, несъмнено: "...рисувах кръгли очила, ленинки... "

Ботев като брадясал... хипар

"...Очилата напряко преобразяваха страшния (!!!) Ботев в един леко обезпокоен и брадясал хипар на българските революции, по предписание несполучливи " (!!!).  Научил се да чете на 5, на 6 година той към този момент чете Ленин и учебник по криминалистика!!! " Аз съм книги! ", се бие в гърдите Г.Г... Но по кое време е чел всичко това, когато, отново на 6, стоял до ослепяване, заключен като Минотавъра в приземния мрачен (проблемът Жилфонд) етаж, когато родителите му отивали на работа и единственото му занятие било да гледа през прозореца минаващите (според сезона) обуща. И по какъв начин така тези родители не го оставиха в детска градина, каквито тогава, за разлика от в този момент, имаше?

С доста анахронизми е цялостен текстът на Г.Г. Той иронизира тогавашния ни боязън от атомна война, образованието в слагане на противогаз, сякаш не е от този свят, където непрекъснато се създават и тестват върху спокойно население оръжия, а Съединени американски щати непрестанно поддържат тази тематика, щом стане дума за Иран.

Присмива се на " задръстеността " ни, че не сме знаели що е секс, и запълва страници с големи цитати от " Кръстника " на М. Пузо, с цел да покаже какво сме изгубили зад желязната завеса. При ново издание на книгата да смени горния създател с текст от Маркес, който " задръстеният " българин четеше тогава! Маркес има доста по-самобитни полови подиуми в " Сто години самотност ", в превод на Румен Стоянов.

Биволско лайно с... муха

Колкото повече чете, толкоз повече човек навлиза в дебрите на сгъстяващото се дребнотемие, изтупвано като брашнян чувал в опуса на Г.Г. Не мога да отмина и едно заглавие, което е нагледна пропаганда (както и целият текст) на злоба към историята ни и демонстрира той по какъв начин схваща прелестното: " Спомням си по какъв начин вървяхме из един музеен град, фамозен с възрожденска архитектура, въстание, пожари, черешови топчета, историята се търкаляше по сокаците, а татко ми се дивеше най-много на мушкатите по прозорците (...) Изведнъж спря в една улица и дълго се въртя очарован към нещо на земята. Отидох да видя какво толкоз беше разкрил. Биволско лайно. Стоеше там като дребна катедрала, купол на църква и кубе на джамия, да ме простят всички религии. Една муха кръжеше като ангел край него (...) В този миг можех да се съглася, че възрожденските къщи, които преглеждахме, пирамидите в Гиза, са нещо надалеч по-неважно от архитектурата, физиката и метафизиката на биволското лайно. " ( " Биволското лайно, или възвишеното е на всички места " ).

Като истински вехтошар Г.Г. вади от остарелите кашони ( " Кашон 73 " ) на една предходна ера всякакви истории, само че не с цел да потвърди, а да иронизира справедливи истини. Появява се и Али Агджа, който стреля в папата, само че около него българският претендент за Нобел не отронва и дума за тайните служби, ликвидирали почтения Сергей Антонов, съсипвайки душeвността му с психотропни субстанции и нарочили по това време България за татковина на терористи.

Г.Г. счита, че 80-те години са " десетилетието, родило най-вече досада. Следобедът на века. " Можеш ли да опровергаеш предубедения, този, който тогава е изследвал мравките и изрязвал заглавия от вестници, с цел да си написа " романите " по тях, до момента в който другите са тъкали платове, отглеждали са жито и плодове, изнасяли са български артикули в чужбина. В това " скучно " десетилетие имаше и прелестна лирика, и същински шлагери, родени от наши композитори, театри, които не даваха единствено касови пиеси, телевизия, която не развращаваше с " формати " като " Къртицата ", където алчни за пари бъдещи " милионери " се подлагат на унижения, като ядат живи червеи.

Било сиво и тъмно! А не гледахме ли тогава ТВ-мюзикълите, постановките на огромния Хачо Бояджиев, най-хубавите съветски и американски филми, не ходеха ли българките със стройни крайници в убийствени минижупи, не играехме ли туист и рок, след ресторант не си ли допивахме уиски, джин, изсъхнало мартини или водка с доматен сок, не пиехме ли коктейла " Дайкири " а ла Хемингуей по питейните заведения до зори с вариететна стратегия, с цел да изтрезнеем на сутринта в шкембеджийницата?

Клишираните изказвания на Г.Г.

които припомнят тезисите на Т. Живков, не кореспондират с мантрите за свръхстрогия комунизъм, който не се е състоял изобщо, те са неуместни. Могат да се дадат безчет образци, само че и тези стигат. " Благодаря на Ани Бурова, Надежда Радулова, Бойко Пенчев, Миглена Николчина, Божана Апостолова, Силвия Чолева, които дадоха скъпи препоръки най-после " - кокетничи Г.Г.  Познати ли са ви тези имена? Не са ли те от " непрекъснатото наличие " на идеологизирания до снобско изпростяване " Литературен вестник "?

Как да пробие същинският гений? Но за какво ли не мога да допускам, че това е разказ за " възвишеното, което може да е на всички места, за обикновените частици " на авторовата " горест "? 

На корицата написа: " Ако " Естествен разказ " беше " Машина за истории ", то във " Физика на тъгата " машината е пусната на цялостни обороти (Le Courrier).

Колко тъкмо! Боже, пази България!